Апитоксин (пчелната отрова)

Пчелната отрова е използувана с лечебна цел в течение на хилядолетия. Доскоро практическото и приложение нямаше достатъчна научна обоснов­ка и се базираше главно на емпириката и на опита на народната медицина. Трябваше да се изясни механизмът на нейното действие. Възникна необхо­димостта от фармакологична характеристика както на самия пчелен про­дукт, така и на компонентите му. Необходимо бе и създаването на препа­рати, позволяващи да се разработят рационални показания и методики на приложение. Така в много страни апитоксинотерапията се подложи на екс­периментално и клинично проучване, което потвърди високата биологична активност на пчелната отрова.

Проучени са противовъзпалителните свойства на различните компоненти на отровата и е създаден метод за фракционирането им. Установено е, че нискомолекулните фракции на пчелната отрова (фракциите Оа, Ор, мелитин, протеазен инхибитор и апамин) имат по-голяма биологична активност, отколкото високомолекулните.

Производство и съхранение на апитоксина

От една пчела може да се получи 0,4 – 0,8 mg пчелна отрова. Това коли­чество зависи от възрастта на пчелата, годишното време и пашата. Млади­те пчели все още не продуцират пчелна отрова или тя е в съвсем малко количество. Към 14-16 ден тя достига своя максимум, но с напредване на възрастта им количеството на отровата намалява. През пролетта и ля­тото и при добра паша пчелите изработват най-голямо количество отрова.

Доскоро методите за получаване на отрова предизвикваха гибелта на пчелите. По най-стария начин за добиването и пчелите, захванати с пинсета,   се поставят върху животинска мембрана, опъната на гърлото на стъклена банка, напълнена догоре с вода. След ужилването на мембраната те отлитат, откъсвайки жилото си, а отровата попада в банката. По-късно водата се изпарява и се получава натурална пчелна отрова. Този начин за получаване на пчелна отрова сега е заменен с много по-рационален, чрез който се осигуряват значително по-големи количества, без пчелите да за­гинат.

Днес за получаване на пчелна отрова се използува методът на електровъзбуждане на пчелите. Той е удобен за получаване на значителни количества отрова без вреда за семейството. При това тя се събира от хиляди пчели за относително кратко време („доене на пчелите”). Трябва да се обработят средно 20 кошера или 1 млн. пчели еднократно, за да се полу­чи 1г отрова. Електростимулаторът се поставя на прелката на кошера. Той се състои от проводници, свързани с източник на прав пулсиращ ток. Отдолу под стимулатора се поставя стъкло или огледало. При преминава­не на пчелите през уреда те попадат под действието на електрически им­пулс, в резултат на което отделят отровата си и тя пада на стъклото. На­прежението на тока не трябва да бъде по-високо от 20 V, тъй като съще­ствува опасност пчелите да загинат и да се понижат качествата на отровата. Най-подходящо се оказва напрежение 10 – 12 V. Необходимо условие е пчелната отрова да се събира от здрави и силни семейства в слънчеви и топли дни два пъти месечно през активния период (май – юли), кога­то цъфтежът е в разгара си. Електростимулаторът работи дневно по 6 ча­са, като се прави почивка след първия и третия час.

Правени са наблюдения, за да се установи дали подобно производ­ство на отрова не влияе отрицателно на производството на пчелните продук­ти и на състоянието на семейството. Установено е, че майката снася по-ин­тензивно яйца, което води до увеличаване на силата и продуктивността на семейството. Механизмът, по който се осъществява това, не е напълно уточнен. Най-вероятно възбудените от тока пчели на свой ред предават възбуждението си на майката чрез системата феромони. Опитно е устано­вено, че със слаби импулси освен продуктивността на майката се повиша­ва и восъкоотделянето. Електровъзбуждането не се отразява неблагопри­ятно върху продължителността на живота на пчелите. Те бързо се успокоя­ват след спиране на възбуждането и скоро се връщат в нормалното си съ­стояние.

Пчелната отрова е биологичен продукт, чувствителен към външните условия. Тя трябва да се съхранява в херметизирани съдове и на ниска температура (0°С).

Химичен състав на апитоксина

Пчелната отрова е безцветна, прозрачна, гъста течност с характерна мириз­ма като тази на меда и горчив вкус.Тя има кисела реакция (рН 4,5 – 5,5) и относително тегло 1,131. Съдържанието на сухо вещество е между 30 и 45 %, от което основната (около 80 %) част са белтъци и пептиди.

Пчелната отрова е биологичен комплекс от вещества с различна структура и разнообразни свойства. Използувайки гел-филтрационна и йонообразна техника, през последните години бе постигнато сепариране на отделните и съставки, носители на специфични свойства и на свойства, характерни за комплексната пчелна отрова. Чрез форсдиализа и гел-фил-трация на колона със Sephadex (разделяне на веществата по относителната им молекулна маса) се постигна сепарирането и на високо- и нискомолекулни фракции.

Високомолвкулни фракции

Хиалуронидаза. Ензим, разграждащ хидролитично хиалуроновата кисели­на и други полизахариди, известни като мукополизахариди, които участ­вуват в състава на съединителната тъкан (междуклетъчното и вещество) и на клетъчните мембрани. Действието на ензима обуславя увеличената проходимост на тъканите и на самите клетки, респективно проникването на отровата в дълбочина. Хиалуронидазата е термолабилен ензим. Кръв­ната плазма и хепаринът потискат активността му. Тъй притежава алерги­зиращи свойства.

Фосфолипаза А. Превръща фосфолипидите в токсични съединения, които от своя страна разрушават червените кръвни клетки (индиректно хемолитично действие). Фосфолипазата понижава съсирването на кръв­та и нарушава процесите на тъканното дишане. На увреждането на фосфолипидната структура на нервните влакна най-вероятно се дължи блокира­нето на нервния импулс. Фосфолипазата е най-силният антигенен и алергенен компонент от състава на пчелната отрова.

Кисела фосфатаза. При гелфилтрацията ензимът се отделя в три белтъчни фракции с твърде голегии относителни молекулни маси: 55 000, 150 000, 200 000. Наличието на въглехидрати в молекулата показва, че киселата фосфатаза е сложен белтък — глюкопротеин. Ензимът е термолабилен, но сравнително устойчив при съхранение на отровата при обик­новени условия. Не е токсичен. Има антигени и свойства, обуславящи свръхчувствителността към отровата. Не е известна биологичната му роля.

Алфа-глюкозидаза. Ензим с глкжопротеинна структура и особено голяма молекулна маса (170 000). Той е термолабилен с голяма чувствителност към високи температури и неблагоприятни условия на съхране­ние Не проявява токсични свойства. Биологичната му роля като компо­нент на пчелната отрова е неизвестна — предполага се, че е остатък от ензи­мен комплекс, разграждащ някои природни гликозиди в нектара и пра­шеца. Знае се, че е антиген и вероятно притежава алергизиращи свойства.

Лизофосфолипаза (фосфолипаза В). Превръща молекулата на токсичния лизолецитин в нетоксично съединение. Той е глюкопротеин със сравнително малка молекулна маса (22 000), съдържащ 2,6 % въглехи­драти. Ензимът е термолабилен. Биологичното му предназначение е да неутрализира токсичнот haemolyticus о действие на фосфолипазата А. Антигенните му свойства не са достатъчно изследвани, но големината на молекулата му дава основание да се предполага, че има алергизиращи свойства.

Нискомолекулни фракции

Мелитин. Пептид, състоящ се от 26 аминокиселини с относителна молекул­на маса 2840; В разтвор молекулите му се групират по четири с обща молекулна маса 12 000. Той е основен компонент на отровата (50 — 55 % от сухото и вещество). Притежава интересни биохимични и фармаколо­гични свойства. Намалява повърхностното напрежение на разтворите, в резултат на което е в състояние да наруши целостта на кръвните и другите клетки, което от своя страна води до намаляване снабдяването на тъканите с кислород и до освобождаване на продукти, предизвикващи въз­палителна реакция (на мястото на инжектирането се получава оток и за­червяване) . Влияе на кръвосъсирването, като потиска активността на тромбопластина, от една страна, и денатурира фибриногена, от друга.

Мелитинът стимулира активността на хипофизо-надбъбречната систе­ма. 3 часа след инжектирането му нивото на кортизола се повишава значително. Във връзка с това е и интересният феномен на потискане на имун­ния отговор, дължащ се на мелитина. Имуносупресивното действие на кортикостероидите е известен експериментален и клиничен факт. Потискане­то на имунните реакции в организма играе огромна роля при лечението на различни хронични възпалителни заболявания, в т.ч. и ревматичните. Според Cook и Jasin хроничните ставни процеси са свързани с хроничен локален имунен отговор, причинен от продължителна биосинтеза на специфични антитела срещу локално задържан антиген, който може да произвежда не само от чужди за организма вещества, но и от продуктите на възпалителната реакция. Ревматичният процес предизвиква „автоагресия” в болния организъм, водейки до промени както в общата, така и в локал­ната му реактивност. Във връзка с това се препоръчва препаратите от пчел­на отрова да се инжектират в областта на ангажираните стави.

Малките дози мелитин увеличават образуването на цикличния аденозинмонофосфат в черния дроб и стимулират жлезите с вътрешна секре­ция, при което се потиска възпалителната реакция. Ниските концентрации на мелитина в организма имат защитен ефект по отношение на белтъците на кръвната плазма (албумини, гама-глобулини) и субклетъчните части­ци — лизозомите. Увеличената стабилност на лизозомите води също до по­тискане на възпалителните реакции в организма.

Мелитинът има антибактериално действие особено към Грам-положителните бактерии.

През 1966 г. двама американски учени (Згнртап и Со1е) установиха
лъчезащитно действие на мелитина, по-късно потвърдено и от съветски и
японски автори. Според Орлов той е в състояние даблокира  предаването на нервния   импулс   във   вегетативните ганглии.

Апамин. Действува възбуждащо върху нервната тъкан. В сухата отрова се съдържа в 2-3 %. Състои се от 18 аминокиселини и има отно­сителна молекулна маса 2036.

През 1975 г. френски автори успяват да го синтезират. Изкуственият апамин проявява свойствата на природния.

Установено е, че малките размери на молекулата на апемина позволяват тя да премине от кръвта в мозъка, преодолявайки кръвно-мозъчната бариера, където в съвършено нищожни количества апаминът е в съ­стояние да предизвика възбудни явления. Счита се, че този ефект се дъл­жи на селективното потискане на преминаването на калия през мембраните на нервните клетки. По този начин апаминът е в състояние да потиска про­цесите на задържане в централната нервна система, като освободените от задържащото влияние възбудни процеси се проявяват в поведението на животното като обща възбудимост и повишена двигателна активност. От друга страна е установено, че и биогенните амини (норадреналин, допамин и серотонин) също играят роля в биохимичния механизъм на възбудния ефект на апамина върху централната нервна система.

Шкендеров          изследва влиянието на апамина върху хипофизо-надбъбречната система и установява, че апаминът от всички компоненти на пчелната отрова я активизира най-силно. При венозното му ин­жектиране у опитни животни количеството на кортизола и адреналина в кръвта им бързо се повишава. Около 1 час след инжектирането нивото на кортизола е било девет пъти, а на адреналина – осем пъти по-високо от изходното. Шкендеров освен това установява, че апаминът потиска възпалителната реакция, предизвикана от физични фактори и проявяваща се чрез цензтурацията на серумните белтъци. Във връзка с това може да се отбележи, че голяма част от нестероидните противовъзпалителни сред­ства също така защитават серумните белтъци от денатурация, но тяхното действие се проявява при около 1000 пъти по-голяма моларна концен­трация от тази на апамина и мелитина.

Шкендеров       проследява действието на апамина върху имунния отговор и установява, че той подобно на мелитина намалява значител­но броя на клетките, произвеждащи антитела. У животните с отстранени по оперативен път надбъбречни жлези авторът не е наблюдавал намаление на имунокомпетентните клетки. Това показва, че ефектът на потискане на имунния отговор от апамина е в резултат на отделянето на повече над­бъбречни хормони.

МСД-пептид (пептид 401). Той е изграден от 22 аминокиселини с относителна молекулна маса 2588. Той предизвиква дегранулация на мастоцитите, като при този процес се освобождават включените в тях хистамин, серотонин, хепарин и други протеолитични ензими. По такъв начин, дегранулирайки мастоцитите, апаминът е в състояние да освободи биоло­гично активни вещества в самия организъм. Той спада към т.нар. специ­фични хистамин-либератори, чието либериращо действие се осъществява чрез задействуваме на специална каталитична система в мастоцитите

МПД-пептидът има антивъзпалителна активност. Голямата му молекулна маса обуславя около 1000 пъти по-висока активност от тази на хидрокортизона при експери­ментален модел на възпалителен процес. Сравнен с някои противоревматични средства, МСД-пептидът има по-ясно изразени противовъзпалителни свойства – действува стабилизиращо върху ендотелите на кръвоносните съдове, които стават нечувствителни спрямо факторите на възпалението.

Адолапин. Полипептид с молекулна маса 11 500, изграден от 103 аминокиселини. За първи път адолапинът е бил отделен от отровата чрез гел-филтрация през 1969 г. от Reiz и Habermann.

Адолапинът притежава изразено противоболково действие – свойство, непознато за другите компоненти на отровата. Противоболковата активност на пептида се дължи на свойството му да потиска биосинтезата и фар­макологичната активност на Е-простагландините, които намаляват болко-вия праг. Шкендеров е получил и данни, които показват, че освен по този механизъм адолапинът повлиява директно възприемането на болката от страна на главния мозък.

Адолапинът потиска активността на ензимите циклооксигеназа и липооксигеназа, които обуславят синтезата на простагландините и левкотриените, стоящи в основата на възпалителния процес. Според Шкендеров при равни моларни количества адолапинът е около 70 пъти по-активен инхибитор на мозъчната циклооксигеназа от известния и широко изпол­зуван в лечебната практика противоревматичен препарат индометацин.

Адолапинът потиска агрегацията на еритроцитите – свойство, присъщо на ефективните противовъзпалителни средства. Всички тези качества очертават адолапинът като перспективно лекарствено средство особено при ревматичните процеси.

Протеазни инхибитори. Проучени са два пептида, които потискат активността както на трипсина, така и на други протеази. Уточнена е тяхна­та химична и фармакологична характеристика. Протеазните инхибитори са термоустойчиви при ниско рН. Не се влияят в своята активност от разре­дени киселини и 95° алкохол. Притежават широк инхибиторен спектър. Те са бързодействуващи – трипсининхибиторният комплекс се образува за по-малко от половин секунда. Имат ярко изразен противовъзпалителен ефект, който се дължи най-вероятно на потискането на протеолитични фер-менти, участвуващи в развитието на възпалителния процес. За противовъзпалителната им активност също така допринася свойството им да по­тискат придвижването на някои левкоцити, както и да увеличават протеазноинхибиторната активност на серума и да намаляват протеолитичната му активност. Те не са токсични и се характеризират със слаба анафилактогенност (реакция на свръхчувствителност, която се проявява с бързо освобождаване на хистамин при повторно внасяне на същия чужд белтък), т.е. предизвикват слабо образуване на антитела, които от своя страна са причина за възникване на алергични реакции. Биологично действие на апитоксина

Взаимодействието между пчелите и млекопитаещи­те през хилядолетията е имало важни последствия. От една страна, пчел­ната отрова се е усъвършенствувала като фактор, действуващ върху най-важните и уязвими системи на организма – нервната и кръвоносната, а, от друга, организмът на млекопитаещите в процеса на противодействие и мобилизиране на защитните си сили се е приспособил за преодоляване на отровата. По такъв начин в течение на еволюционния процес пчелната отрова става специфичен дразнител, способен да мобилизира дори в минимални количества защитните сили на организма, отключвайки твърде сложна ответна реакция. Организмът реагира чрез преустройство и мобилизиране !на своите хормонни, имунни и нервни фактори с цел да запази жизнените си функции и регулаторни механизми.

Свойството на отровата да предизвиква на мястото на ужилването болка, оток и зачервяване са свързани с нейното биологично предназначение. С нейна помощ трябва само да бъде пропъден търсещият храната на пчелното семейство враг, без да бъде умъртвен, тъй като в противен случай нормалният живот на семейството би се нарушил.

Защитата на организма на ужиления започва от момента на внасянето на отровата. В мястото на ужилването се наблюдава асептичен възпа­лителен процес със значителен едем, хиперемия и клетъчна инфилтрация. В миналото са свързвали лечебния ефект на отровата единствено само с този процес. Токсонекрозата на мястото на внасянето на отровата създава бариерен вал от клетки, който пречи на проникването на отровата. Хиалуронидазата на апитоксина обаче като специфичен ензим на хиалуроновата киселина, деполимеризирайки я, подобрява дифузионните процеси и съответно проникването на отровата в дълбочина. На второ място орга­низмът реагира с включването на защитни механизми на хуморално ниво. Според Н. М. Артемов в кръвта се появява ферментът антиинвазин, който пречи на проникването на отровата в тялото. Включва се механизмът на сложна хуморална реакция – ярко доказателство за еволюционното при­способяване между пчелите и млекопитаещите. Най-поел е, ако бариерата на клетъчно и хуморално равнище бъде преодоляна, организмът реагира с обща неспецифична защитна реакция през хипофизо-надбъбречната систе­ма, т.нар. стресова реакция или синдром на приспособяването.

Ответната реакция на човешкия организъм, изработена по естествен път през хилядите години на взаимодействие между пчелите и човека, се оказа действена и спрямо редица болестни състояния. Пчелната отрова оказва лечебен ефект, без да предизвиква някои от страничните явления на синтетичните препарати. Трябва обаче да се подчертае, че пчелната отрова е в състояние да сенсибилизира организма в различна степен и форма: от локален сърбеж и оток до астматичен пристъп и анафилактичен шок.

Пчелната отрова е позната отдавна като лечебно средство и понастоящем се използува широко за тази цел. Създадени са и редица препарати от пчелната отрова и тя вече е влязла в самите лечебни заведения, а не е само обект на народната медицина. Като положително лечебно средство пчелната отрова се посочва срещу ревматичните заболявания от различен характер, заболяванията на периферната нервна система, радикулит, хипертония, базедова болест, бруцелоза и др. Трябва да се има предвид обаче, че пчелната отрова е силна и макар лечебната доза при нея да е многократно по-ниска, отколкото отровната и смъртна доза, лекуването трябва да бъде под наблюдението на лекар. Това е необходимо поради обстоятелството, че различните организми са различно чувствителни и различно реагират на пчелната отрова. От друга страна, лекуване с пчелна отрова не може и не бива да се предприема при следните страдания на организма: белодробна и костна туберкулоза, венерически и психически болести, сърдечни заболявания, възпаления на черния дроб и бъбреците, захарна болест и др. Опитът е показал, че в сравнение с действието на препаратите от пчелна отрова прякото ужилване от пчелите дава по-добър ефект.

Comments are closed.

BizStudio by Sketch Themes
Меню