Раси пчели

В зависимост от изискванията им към условията на околната среда отделните организми не са застъпени еднакво по всички части на земната повърхност. Има видове, които са свързани със строго определени усло­вия на средата и поради това са ограничени в своето разпространение. От друга страна, видовете, които притежават силно развита приспособи­телна способност, са разпространени широко и под влияние на различ­ните условия на средата са склонни към образуване на разновидности. Това важи и за обикновената медоносна пчела, която в обширната област на своето разпространение не е напълно еднородна. В общия ареал на разпространението й под влияние на факторите на околната среда в от­делните райони тя е била подложена на изменения, които, усилвайки се от поколение на поколение в определена насока, са способствували за образуването на много разновидности. Всички те по основните биологични и морфологични черти на вида си схождат значително, имат общ произ­ход и ареал на разпространение, но същевременно показват в зависимост от обитаваните райони и известни отклонения, които не дават основание за обособяването им в отделни видове, но са достатъчни, за да се при­емат като отделни раси. Там, където ареалите на две или повече раси имат общи граници, са възможни смесвания и между расите вътре във вида, следователно не може да съществува такава рязка разлика, както между отделните видове.

Въпреки обстоятелството, че човек отглежда медоносната пчела отпреди няколко хиляди години, тя и досега не може да се смята за напълно одомашнена. Докато растенията и опитомените от човека животни са се изменили силно под влияние на човешката дейност и имаме най-разнообразни културни сортове и породи от тях, културна порода медоносна пчела, както това е например при коня, говедото, свинята, овцата, домашните птици и пр., досега не е още създадена. Порода е зоотехни­чески термин, под който се разбира група животни, които се отличават с определени признаци и свойства, създадена в определени условия на външната среда в резултат на работата на човека и притежаваща спо­собността да предава устойчиво на потомството своите особености. Тъй като в пчеларството, както изтъква и Г. Ф. Т а р а н о в, още не са създадени пчелни породи в зоотехническия смисъл на това понятие, при медоносната пчела по-правилно ще бъде вместо порода да се използува тер­минът раса. С този зоологически термин се обозначава голяма група от индивиди с достатъчно ясно изразени морфологични и биологични отли­чия, които са се оформили у тях под влияние на средата, в която жи­веят, а не под влияние на човешката дейност. Същите имат общ’ произ­ход и ареал на разпространение. Признаците на расата са приспособени към нейните специфични условия на обитание. Съществуващите раси пчели може да бъдат причислени към зоотехническата категория „примитивни породи”. Понастоящем културните растения и животни чрез изкуствения отбор и подбор, хранене и гледане са толкова силно изменени, че поня­кога е трудно или невъзможно да се познаят в тях дивите им прароди­тели. Не така стои обаче въпросът с медоносната пчела, която незави­симо от това, дали се намира под грижите на човека, или живее на сво­бода, има почти еднакъв живот. На това е било обърнато внимание много отдавна и още Д а р в и н е изтъкнал, че най-малко податлива на изменения е медоносната пчела. Това той отдава на самостоятелния й на­чин на живот, особено що се отнася до начина на храненето.

Раси пчели в Европа. В Европа и европейската част на СССР, преди още пчелата да е била използувана от човека, са се обособили следните основни пчелни раси: средноевропейската, или немската пчела, краинската пчела и италианската пчела. Към тях може да се причислят и кавказките пчели.

Средноевропейска пчела (Apis mellifica mellifica L.). Тази пчела населява голяма част от Европа — Германия, Дания, Холандия, Франция, Белгия, Англия, Швеция, Норвегия, Финландия, Швейцария, Ав­стрия и др., включително горската зона на европейската част на СССР, където е известна под името средноруска пчела. Същата пчела отдавна е била пренесена в Америка, Австралия и Африка.

Цветът на хитиновата покривка е тъмен до черен, понякога с жълти петънца към края на тергитите, но при майките се срещат индивиди с по-светли ивички на коремчето. При пчелите-работнички на последните коремни членчета отгоре има тесни ивички с бледожълти космици. Тялото на средноевропейската пчела в сравнение с южните породи пчели е едро, хоботчето й е късо (средно 5,9 мм). Склонна е към жилене. При роене семействата изграждат около 20 маточника и, общо взето, тази пчела не е ройлива. При запечатване на меда в питите восъчните капачета на килийките не допират плътно до меда в тях, а между него и капа­чето остава пространство с въздух, поради което питите със запечатан мед имат бял цвят. В различните области на Средна Европа и европей­ската част на СССР според Алпатов (1948) обитават много местни разновидности на същата пчела, които се различават помежду си морфологически и биологически. Поради това средноевропейската пчела в общата област на разпространението си не е еднородна. Така например в областта Люнебург, Германия, се е обособила люнебургската степна пчела (Apis mellifica Lehzeni Butt. Reep.), която притежава голяма склонност към роене. За нееднородността на средноевропейската пчела вероятно много е допринесло и кръстосването й с по-светли породи пчели, които в продължение на дълги години са били внасяни от юг и главно от Италия.

През пролетта семействата на тази пчела се развиват сравнително бавно и тя е подходяща повече за райони с по-късна и особено горска паша.

Краинска, или каринтска пчела (Apis mellifica carnica Pollm.). Тази пчела произхожда от областите Крайна, Каринтия и Словения. Вслед­ствие на усиления износ на пчелни майки и пчелни семейства от споме­натите райони краинската пчела понастоящем е разпространена далеч зад пределите на родината си — Западна Европа, САЩ, Азия и Африка.

Търтеите и пчелите-работнички на краинската пчела имат тъмнока­фяв цвят и в малък процент се срещат пчели-работнички, на първото ко­ремно членче на които има кожесто жълти ъгълчета. При майките по-често се срещат индивиди с жълти коремни пръстенчета. По цвят краин­ската пчела изобщо се доближава твърде много до средноевропейската пчела, но се различава от нея по широките сребристи ивички от власинки по горната страна на второто до петото коремно членче. Власинките са къси. Тя има едро тяло и значително дълго хоботче, което достига до 6,5 мм. В сравнение със средноевропейската пчела тя е много по-кротка.

Държи се здраво на питите, устойчива е на неблагоприятните условия и на ниски темзператури, бързо се ориентира при търсенето и намирането на храната си, икономисва запасите. Развитието на семейството започва рано напролет с бърз темп, но и снасянето на яйцата се прекратява по-рано наесен и това прави краинската пчела подходяща за райони с про­летна и ранна лятна паша. Ruttner обаче се противопоставя на това твър­дение и изтъква, че краинската пчела не е строго приспособена към ек­стремен климатичен тип и се приспособява лесно към промените на вре­мето и пашата. Освен това той съобщава, че при краинската пчела съ­ществуват и различни типове или линии.

Краинската пчела е склонна към роене, когато се отглежда в кошери с малък обем. Сравнително устойчива е на заболяване от нозематоза.

От краинската пчела чрез системен подбор са създадени няколко отродия, най-разпространени от които са тези на майкопроизводителите Скленар, Пешец, Троисек и др. в Австрия.

Италианска, или лигурийска пчела (Apis mellifica ligustica Spin.). Произхожда от областта Лигурия в Италия, но от много отдавна се среща и в Испания.

Тя има едро тяло. Първите три коремни членчета на пчелите-работнички и търтеите имат златистожълт цвят, а майките са с жълти до оран­жеви коремчета. Италианската пчела притежава значително дълго хоботче (над 6,3 мм). Тя е разпространена в почти всички страни на света, в които е била пренесена заради цените й стопански качества. В райони с благо­приятни климатични условия, меки и непродължителни зими и при добра наша и достатъчно грижи от нея може да се получат високи добиви мед и восък. Същата е умерено ройлива и значително устойчива на акарозата и европейския гнилец, справя се добре с восъчния молец, добре пази гнез­дото си от пчели-крадци, но самата е склонна към ограбване на меда от чужди семейства. Недостатък на италианската пчела е това, че в по-северните райони не понася добре ниските зимни температури и лесно забо­лява от нозематоза. При такива условия развитието на семействата през пролетта е бавно. Според Адаш (1956) при условията на Англия италиан­ската пчела отглежда много пило без оглед на запасите от храна в гнез­дото, а в условията на Московска област поради непригодност към особеностите на пашата тя е показала по-слаба продуктивност, което се обяснява с обстоятелството, че при настъпване на периода на медобера в семействата се от­глежда много пило и пчелите, ангажирани в тази работа, не са в състоя­ние да използуват по-пълно пашата за натрупване на запаси.

В 1859 г. жълтата италианска пчела е била пренесена в САЩ и чрез отбор и кръстосване с кипърска пчела от нея е получена така на­речената златиста италианка, пчелите-работнички на която са с пет жълти ивички на коремните членчета.

В Италия има и тъмни пчели.

Кавказки пчели. Под влияние на твърде разнообразните кли­матични и растително-географски условия на Кавказ в тази област са се оформили няколко раси пчели севернокавказка, която е разпространена в Кубанската област, равнинна, или задкавказка пчела, която е разпространена в долините на Грузия, Армения и Азербайджан, и сива планинска грузинска пчела, разпространена в планинските райони на източните склонове на Главния кавказки хребет. От тях най-известна е последната.

Сивата планинска грузинска пчела се разпада на няколко популации: абхазка, мегрелска, карталинска, кахетинска, имеретииска и земосванетска.

Измежду всички познати раси пчели тя има най-дълго хоботче (до 7,2 мм). Тялото на пчелите-работнички е по-дребно в сравнение със средноруските пчели, а цветът им е сив, без жълти ивички на коремчето. Тя е много кротка, но твърде ройлива и при нея много често се среща съ­жителство на две майки в едно семейство. При нея по-често се наблю­дава и тиха смяна на майките. Тази пчела е много активна, излита сут­рин много рано и се връща по-късно вечер. Пчелите работят и при по-ни­ски температури, и при слаб дъжд. Ценна особеност на тази пчела е това, че през време на беритбата снасянето на яйца се ограничава и така повече пчели се включват в приноса на нектар и прашец. Донесеният нектар те поставят вътре в гнездото, в килийките, от които се излюпват пчелите, а не над него, както при средноруската пчела. Вследствие на това именно се ограничава снасянето на яйца и участието на повече пчели в медосбора. При запечатването на меда капачетата допират плътно до меда (мокро запечатване). Сивите планински грузински пчели са по-устой­чиви на гнилеца в сравнение със средноруските. От друга страна, те имат някои недостатъци и при изпитването им в средната и северната зона на РСФСР те са се оказали по-неустойчиви на ниските зимни тем­ператури и пролетните захлаждания. По-слабо производителни са на во­сък и по-податливи на нозематоза.

Севернокавказката и равнинната кавказка пчела: (Apis mellifica remipes Gerst.) имат жълт цвят на хитинената покривка, на тялото. От тях първата е твърде ройлива и при благоприятни условиs може да отдели до 12 роя, като залага до 350 маточника. При нея често се наблюдава съжителство на две майки в едно семейство. Равнинната кавказка пчела е приспособена към високите температури през лятото, но не издържа на студовете.

На територията на СССР освен споменатите раси пчели се срещат още следните: украинска, или степна (Apis mellifica acerovorum Scor.), кримска (Apis mellifica taurica Alpat. ), башкирска, далекоизточна (произлязла от украинската пчела, пренесена отдавна в Далечния Изток) и др. От тях известен интерес може да представлява за нас кримската пчела, която на­селява южното крайбрежие на Кримския полуостров и е изучена от съветския учен Алпатов. Според него тя е твърде кротка, малко склонна към кражба, но е ройлива. В едно семейство често се наблюдават по две майки заедно до 10—12 дни. Тя е твърде активна и. работи през най-горещите часове на деня при температура 30—40°С. Гради добре дори в безберитбени периоди. Дължината на хоботчето й е около 6,5 мм.

Башкирската пчела е известна като много издръжлива на ниските зимни температури.

Според проучванията на Хенрих и Тюлпанова, Бурзинската планинска област на Башкирия принадлежи към тези области, къ­дето сивата горска пчела се е оформила при изключително сурови усло­вия, тъй като температурите в този район падат до – 50oС. В диво състо­яние същата пчела се заселва в хралупите на дърветата или в скални пукнатини. Работният ден на сивата горска пчела в сравнение с другите пчели е с 1 час и 20 минути по-дълъг; тя лети при температури с 1,5°С по-ниски. От нея се получава 53% повече восък.

Според проучванията на Лаврехин, който предприел опити за,
аклиматизирането на далекоизточната, или усурийската пчела от При­
морския край (43—46°с.ш.), по морфоло­гичните си белези тя е сходна с японската пчела Apis indica var. japonica). Усурийската пчела е много издръжлива на ниски температури и лети и при 4°С, а полетите за почистване през пролетта са възможни и под 0°С.

Раси пчели в Средния Изток. Към тази група принадлежат така; наречените ориенталски пчели: сирийската (палестинската) пчела (Apis mellifica syriaca Butt. Reep.), персийската пчела (Apis mellifica meda Scor.) и кипърската пчела (Apis mellifica cipria Pollm.).

Кипърската пчела се среща на остров Кипър, но е пренесена и в/много други страни. Цветът й е светъл. Търтеите имат почти изцяло жълтооранжев цвят. Майките са по-дребни от тези на средноевропейската пчела, с тънко и на крдя заострено светложълто до тъмво-оранжево коремче. При пчелите-работнички първите няколко членчета са червеножълти. Щитчето   на второто гръдно членче е жълто. Кипърската пчела е твърде про­дуктивна, но работата с нея е много затруднена поради силно развитата склонност към жилене. Тя е твърде ройлива — при роене залага   до 50—60 маточника. Подходяща е за райони със сух и топъл климат и от таза гледна точка представлява интерес за нас с оглед на използуването й за кръстосване с нашата местна пчела.

Сирийската и персийската пчела са с жълт цвят и са по-дребни от европейските – пчели. Те са сравнително слабо проучени, но, общо взето, са най-примитивни от всички познати пчели, което между другото се подчертава и с това, че в едно семейство прн тях ткоже да има няколко оплодени майки. Склонни са към роене и жилене и не са издръж­ливи на ниски температури. Палестинската пчела е също примитивна. Тя е дребна, ройлива и при нея бързо се развиват търтовки.

Повечето от расите на медоносната пчела според Б. Адам произхождат от северната част на Мала Азия. В Западен Анадол пчелите силно варират, но тези от Централен Анадол са от голям практически интерес. Там климатът е много рязък, със сурови зими и сухи лета. Пчелите са дребни, с нечисто оранжева окраска, която преминава в кафявоканелена на задните сегменти на коремчето. Пчелите от отделните райони се различават по способността си да събират нектар и по плодо­витост. Те изразходват много икономично хранителните запаси, притежават -слаба склонност към роене и са кротки. Според същия автор това е най-продуктивната от всички раси пчели и добивите на мед са високи както в добри, така и в лоши години.

Раси пчели в Африка. В Африка се срещат три примитивни раси пчели: жълтата адансонова пчела (Apis mellifica adansoni Latr.), която населява откритите и равнинните места в Средна и Южна Африка, телската пчела (Apis mellifica intermissa Butt. Reep.), която населява планинските гористи места — областта Атлас и Киренайка, и египет­ската пчела (Apis mellifica fasciata Latr.) — в Египет. От тях най-известна е египетската пчела.

Египетската пчела е отглеждана в продължение на повече от 5000 години от местните жители в глинени кошери (тръби). Има по-жълт цвят от този на италианската. Дъл­жината на хоботчето н е само около 5,5 мм. Много жили и не се укротява от дима. В райони със студен климат не е в състояние да образува зимно кълбо. Отглежда много търтеи. В семейството освен нормалните майки има много (до 20) дребни майки, които снасят само неоплодени яйца, и при осиротяването изгражда до 100—200 маточника. Капа­четата на килийните с мед допират до меда (мокро запечатване). В едно семейство до оплодяването на една от майките могат да живеят повече майки.Не заклейва жилището си.

Раси пчели на Балканския полуостров. В Югославия най-разпространена е краинската пчела (Apis mellifica carnica Pollm). Среща се и банатската пчела (Apis mellifica banatica), която се характеризира със следните по-важни морфологични белези: жълто щитче, черно коремче с 2—4 жълти ивички й с тъмножълти власинки. Майките започват да снасят яйца още през януари, а може да продължат и до ноември. Издръжлива е както на силни студове, така и на големи горещини. Притежава добра устойчивост на заболяване и добре защищава гнездото си. Градежът е добър. Добивът на мед от едно семейство е стигал до 70 кг годишно. Характерна биологична особеност на пчелите от тази раса е това, че оставят майките до пълна старост и не проявяват склонност към ограб­ване на запасите от други семейства.

В Румъния, по данни на Станцията по. пчеларство в Букурещ, от местните пчели е установена така наречената карпатска пчела (Apis mellifica carpatica), която се различава от краинската пчела.

Местна (балканска) пчела. Тази пчела се отглежда у нас от най-далечно минало. Има тъмен цвят, но се срещат семейства, пчелите на които са с по-светла окраска на коремчето. Цветът на космиците по коремчето отгоре е сив. В резултат вероятно на естественото кръстосване в миналото с породи от средиземноморския район на много места у нас пчелите имат жълтеникави ивички или петна на коремните членчета от­горе, а по-рядко се срещат напълно едноцветни тъмни пчели.

При нашите условия при добра паша тя развива силни семейства, а в неблагоприятно време ограничава развитието си. Запасява се добре с храна и не се рои много освен в години с богата беритба и когато се отглежда в обикновените стари кошерища. През благоприятни пчеларски години добивите на мед са значителни. При правилно отглеждане и добри условия отделни пчелни семейства са давали над 100 кг мед и по 1 кг восък. Майките живеят по-дълго време и са плодовити. Местната пчела издържа на ниските температури и презимува успешно на открито. Пче­лите добре бранят гнездото си и обикновено не нападат чуждите семей­ства. По външни белези местната пчела е най-близка до краинската пчела и останалите тъмни пчели в Балканския полуостров.

В Африка се е формирала т.нар.адансонова (Apis mellifica adansonii), разпространена главно в Централна и Южна Африка и е представена смного географски популации. Адансоновата пчела е по-дребна от европейска, неспокойна, изключително склонна към жилене и ограбване и твърде много ройлива.

Comments are closed.

BizStudio by Sketch Themes
Меню